|
Преди всичко искам да изразя, че за мен е голяма чест да бъда носител на наградата Темпълтън. Убеден съм, че целта, която сър Джон Темпълтън е избрал е от изключителна съвременна важност и обществено значение: трябва да се опитаме да разчупим бариерите между нашата съвременна култура и дисциплинарните акедмични науки (които германците назовават с израза “Wissenschaft”) от една страна, и сферата на духовното, от друга. Това беше една от движещите цели в моята интелектуална работа и оценяването и като такава ме изпълва със смесени чувства на радост и смирение. Сър Джон е разбрал, убеден съм, че бариерите между наука и духовност са не само неоснователни, но също така уронващи. Те решително затрудняват по-задълбоченото вникване в тематиката. Този случай беше красноречиво доказан от група физици, биолози и космолози, които също бяха наградени през последните няколко години. Но сега смятам, че следващата стъпка е предприета. Пълното разделяне на природните науки и религията се отрази пагубно и на двете, но не по-малко вярно е също, че културата на хуманитарните и социални науки често се оказва изненадващо сляпа и глуха към духовното. Глухотата на много философи, социолози и историци към духовното измерение може да бъде забележителна. И това вреди много повече чрез въздействието си върху културата на медиите и формулиране на общественото мнение като цяло. Разглеждам забележителен случай - изявление, не разбира се от социолог, но от Нобелов лауреат – космолог, Стивън Вайнберг. Изборът ми се спря на него, защотото откривам, че е често срещан в медиите и в неформални теми. Вайнберг сподели (ще цитирам по памет): “има добри хора, които правят добри неща, и лоши хора, които правят лоши неща, но за добрите хора да правят лоши неща, е необходима религия.” От една страна, е удивително, че всеки живял през добрия период на 20ти век може да твърди нещо подобно. Какви сме ние, та да превърнем онези благородни, добронамерени Болшевики и Марксистки материалистични атеисти в хора, които са спомогнали за съществуването на един от най-тирачните и смъртоносни режими в човешката история? Когато хората ми цитират тази фраза, или подобна, и аз им възразявам, те често отговарят, “но комунизмът беше религия”, отговор, който променя целта и преобръща аргументите. Но си струва да обмислиш за минута какво стои зад тази постъпка. “ Принципът на Вайнберг” , ако мога да използвам този термин, е тавтологично вярно, защото всяка посока на вярата, която може да подбуди добронамерени хора, които никога не биха убили за собствена полза, да извършат убийство за кауза, се определя като “религия”. “Религията” бива дефинирана като непоносимо безразсъдна. Твърде небрежно мислене. Но също така и доста възпрепятстващо. Това, което той изразява е нещо подобно на: ужасяващото насилие на 20ти век няма нищо общо с право-мислещи, разумни и образовани хора като мен. Тогава спорът минава от другата страна, където уверени вярващи смятат, че добри християни, като тях не са част от този ужас и посочват Хитлер, Сталин, Мао, Пот Пот и др. за врагове на религията. Явно това е достатъчно да бъдат забравени кръстоносните походи, инквизицията и още много подобни действия. И двете страни трябва да се откъснат от своите самонадеяни илюзии и да осъзнаят, че никой, само уповавайки се на правилните убеждения, не е имунизиран от това да бъде вербуван в групата на насилниците: от изкушението да избереш друга група, която да набедиш за отговорна за всички болести, от илюзията за нашата собствена чистота, която произтича от готовността ни да се сражаваме срещу злото с цялото могъщество, което притежаваме. От изключителна важност е да осъзнаем какво кара всички тези групи от хора да се оставят с готовност да бъдат въвлечени в тази схема. Но нашето схващане относно този проблем, всъщност, е доста непълно. Той бива изследван от някои от нашите най-проницателни учени, като Рене Гирард или Судхир Какар. Велики писатели като Достоевски са допринесли доста върху разкриването му, но все още той продължава да бъде обвит в мистериозност. Това което е еднакво непълно разбираемо е начинът, по който харизматичното духовно водачество, като това на Ганди, Мандела, Туту, може да доведе хората до ръба (на пропъстта). Но без този вид духовно начинание, дори и най-добрите усилия да поставят човешката история на една нова, по-хуманна основа, често я превръщат в касапница, както казва Хегел в една от своите най-прословути фрази. Наистина сериозно е решението на Робеспиер, по време на първите дебати за новата революционна конституция на Франция, когато той гласува срещу смъртното наказание. Все още пътят към миролюбие на тази република, която би пощадила живота дори и на своите най-жестоки престъпници, по някакъв начин е преминал през кошмара на терора. Спешно се нуждаем от нови прозрения по отношение на човешката склонност към насилие, пълно обяснение на човешкия стремеж към смисъл и духовна посока, чието извращение представляват призивите към насилие. Докато обче приемаме самодоволната заблуда, че хора като нас – просветни секуларни или религиозни дейци – не са част от проблема, това означава, че нямаме и най-малка представа откъде да започнем търсенето. Ще платим скъпа цена, ако позволим подобно незряло мислене да вземе надмощие. За пример давам груповото насилие и предполагаемите обяснения за неговото съществуване, защото това е един очевидно нарастващ и изключително важен проблем за нас днес. Но бариерите между социалните науки и духовните измерения на живота ни са спънка за множеството, поело по други пътища. Напоследък работих върху проблема какво разбираме, описвайки настоящата ни цивилизация на Запада като “свещена”. Дълго време, в социологията това развитие се приемаше като непроблематично и неизбежно. Със сигурност характерните за нашето съвремие: икономическо развитие, урбанизация, нарастваща мобилност, високо образователни нива, като че ли водеха неизбежно към упадъка на религиозното вярване и практика. Това беше така извстната “теза за религиозното отчуждаване”. Дълго време този възглед доминираше в социалните науки и историята. Много от скоро случващите се събития, обаче, разчупиха това убеждение, дори и сред преобладаващите съвременни учени. Но точно преди това да се случи, малцина от учените вече бяха преобърнали досегашното разбиране на теорията. В частност Дейвид Мартин в неговата епохална “Обща теория за религиозното отлъчване”. Основната тема в неговата творба, както и във всички останали, които я последваха, е че теорията за религиозното отлъчване не само, че фактически е погрешна, но и схваща погрешно целия процес. Всъщност, истина е, че различните аспекти на модернизацията правеха непостоянни по-старите, традиционни форми на религиозен живот; но нови винаги баха пре-създавани, някои от които постигнаха изключителна значимост. Дейвид Мартин е начертал развитието на новите публични форми чрез Методизъм и редица възродителни кампании в Щатите, както и чрез зараждането на Пантакосталното течение век преди това, което и до днес се разпространява с невероятна скорост по целия свят. Такива по-нататъшни промени се случват дори и в Католическата църква по света. Избягвайки старите интелектуални образци, се разкрива една изцяло нова сфера от изключителна важност: какви са новите форми на религия, които се развиват на Запад? Каква е връзката им с тези, които се развиват в другите части на света като Азия, Африка, Южна Америка? Това е само част от нещата, които се опитвам да опиша в моите работи, оповавайки се на изначалните анализи на Дейвид Мартин, писмените работи на Робърт Бела и по-новите писания на някои по-млади социолози като Хосе Казанова и Ханс Йоас. Някои от тези аспекти, в които религията или вероизповедната остават в основата на полу-националната политическа мобилизация, в наши дни са добили форма на необхватност, дори в заплашителни пропорции. Ние незабавно трябва да уловим тяхната динамика, техните предимства и заплахи, област в която старата рамка на атеистичната теория е скрита от полезрението. И в тази сфера, където дори и прозрението на Джон Темпълтън е от значение, безразсъдността спрямо духовното измерение на човешкия живот ни прави неспособни да открием тези изключително важни за нашия живот неща. Или да я преобърнем и превърнем в позитивна: да върнем духовното обрано там, където важните и дори вълнуващи открития ще станат възможни. Щастлив съм да се занимавам с този проблем наред с много други: социолозите, чиито имена вече споменах, като Alasdair MacIntyre. За мен тази награда е признание не само за моята работа, но и за работата на нашите колективни усилия. Тя предизвиква силни и донякъде объркани емоции: радост, гордост и чувство на неспособност, в едно. Но преди всичко аз чувствам пълно удовлетворение от факта, че цялата работа в тази насока постепенно ще достигне едно по-високо ниво на развитие и то благодарение на тази награда, за което съм и изключително признателен на сър Джон и фондация Темпълтън. -Край- За повече информация: Деница Илиева; Наталия Бицова e-mail:
Този е-мейл адрес е защитен от спам ботове, трябва ДжаваСкрипт поддръжка за да го видите
;
Този е-мейл адрес е защитен от спам ботове, трябва ДжаваСкрипт поддръжка за да го видите
тел: 963 0740 / 963 3344 |
