Днес очаквах да чуя в медиите някой да си спомни за 18-ти ноември 1989 г., но явно грижите на всекидневието са погълнали всеки. Историята, и то най-вече новата ни история, някак си не се помни, а това означава, че може и да се повтори.

Психолозите твърдят обикновено, че е необходимо да умре едно поколение, за да се промени обществото. Общественото развитие в България опроверга и тази тяхна аксиома. Вярно е, че се е родило още едно поколение, но рефлексите у нас са твърде силни, твърде силен е погледът назад във времето. Именно назад, а не в прозата на настоящето с поглед към проблемите в търсене на пътища за решаването им.

Затова ми се иска да припомня с няколко щрихи атмосферата на първия демократичен митинг на независимите дружества и клубове, който се състоя на 18-ти ноември 1989 г. на площад “Александър Невски” в София. Разбира се това не беше първата крачка за демократизация на страната. Още в края на октомври 1989 г. се състоя шествието на “Екогласност” до Народното събрание, представено от Българската национална телевизия като “група граждани”, за да се омаловажи протестът и се хвърли вината върху т.нар. “неформали”, което в съзнанието на тогавашната партийна номенклатура на Българската комунистическа партия звучеше като “хулигани”. Спомням си и една среща на партийния функционер Йордан Йотов със студенти в Софийския университет. На въпрос на студент за отношението му към неформалите, г-н Йотов, тогава другарят Йотов, отговори, че ако са законни, той няма нищо против тях. Изглежда само той в залата не знаеше значението на думата.

На 17-ти ноември 1989 г. Българската комунистическа партия организира митинг, с който имитираше привързаността си към демократичния процес. Тодор Живков беше свален от власт, трябваше да си имитира промяна в поведението на БКП. На митинга беше повикано дори талантливото ни сопрано Гена Димитрова, за да изпълни на живо химна на България. За съжаление не го посетих и разбрах грешката си още на другия ден, когато се състоя първия демократичен митинг в България в подкрепа на политическата промяна. Защото сега ми липсва сравнението на двата митинга.

Сутринта на 18-ти ноември от всички краища на София се стичаха граждани към площад “Александър Невски”. Плътно притиснати един до друг в автобусите, те имаха само една цел – площада. Никой не се интересуваше от неудобството на градския транспорт. Когато пристигнах, площадът беше почернял от хора, чиито лица излъчваха надежда и страх. Надежда от раждащото се ново и страх като натрупан социален опит и колебание от връщане назад.

На трибуната се сменяха оратори един след друг. За много от тях това беше първата им политическа изява. Пламенните речи и надеждите за демократично развитие на страната са останали в архивите на българските медии и аз не бих ги коментирала. Самото демократично развитие беше в не особено ясно очертан вид и се появяваше ту като поетичен образ, ту като заклеймяване на комунистическата власт, ту като надежда за демократично развитие на страната. Пъстър калейдоскоп от идеи и визии за бъдещето на страната ни.

Като социолингвист обърнах внимание на саморъчно написаните лозунги, които носеха гражданите, защото именно те показваха насоките на мисленето. Исканията им бяха разнопосочни, гамата – широка. Там беше и перестройката, т.е. преустройството на социализма, в стила на Михаил С. Горбачов от 1985 г., там беше и искането за радикална обществена и политическа промяна в духа на развитите демокрации.

Разбира се митингът беше строго наблюдаван и контролиран. Сред гражданите имаше доста служители, които “бдяха за обществения ред”. Те бяха лесно разпознавани, тъй като стояха с безизразни физиономии и не реагираха на емоционалните изказвания на ораторите. Страхът все още беше сковал душите на хората, защото много от тях се питаха кои от ораторите са подставени лица. Историята по-късно ги показа.

Важно е да се отбележи, че този митинг, проведен на 18-ти ноември преди 18 години беше първият сериозен порив за свободно, демократично развитие на България. Едва ли той би успял, едва ли събитията в България биха продължили в тази насока, ако на 9-ти ноември 1989 г. гражданите на бившата ГДР не бяха срутили САМИ! Стената, която разделяше Източен и Западен Берлин, акт, с който започна демократичният процес в бившите социалистически страни и лавината помете старите комунистически режими. Започна процесът на демократизация в Източна Европа и отдалечаване от социализма като обществена система и грандиозен неуспешен в икономическо отношение обществен експеримент, за който обществата в Източна Европа платиха  и ще плащат поне още едно поколение сериозна цена. Процесът имаше различна сила и различен успех в различните бивши социалистически страни. В основата му беше силата на обвързаност на държавата с бившия вече Съветски съюз.

Тогава се роди ключовата дума “Промяна” за отбелязване на този исторически период, обхванал всички бивши социалистически страни в Европа. За България имаше и време на т.нар. “Втора Промяна”, Януарският мирен протест през 1997 г., иницииран и извършен от българите, едно чисто национално явление, което доведе до промяна в политическата насоченост на страната.

Днес всички българи си поставяме въпроса: дали не проиграхме шансовете си да се превърнем в съвременна демократична страна? В съзнанието ми е останал един от лозунгите, носен от младеж от Софийския университет: “Само по законодателен път”. След митинга лозунгът, наред с други, беше оставен около Народното събрание.

А на 21 ноември там, пред Народното събрание, ще се състои поредният национален митинг-протест на учителите срещу безотговорността на новата политическа каста към образоваността на българите.